Половата дисфория като лично преживяване

Тук ще откриете лични истории, по конкретно кратки описания на начина по който транс хората преживяват половата си дисфория – как я чувстват, възприемат и дали тя ги определя.

Приемането става, чрез опознаване. Опознавнето, чрез изслушване на личното мнение, споделяне на опита и личната история на човека, личността пред нас. За това, молим да отворите сърцето си, да чуете какво имат да казват хората пред вас, защото никой не бива да говори от ничие име и да определя околните според себе си. Никой не ни познава, до такава степен, както ние самите познаваме себе си.

Приятно четене!

“От днешна гледна точка, разбирайки какво значи полова дисфория, ми е много по-лесно да опиша с думи преживяванията си. Преди години обаче единственото, което знаех, е, че не се чувствах така комфортно в тялото си, както другите деца изглежда се приемаха. Женствеността никога не ми е била привична, но истински разбрах, че съм прецакан, когато през пубертета тялото ми започна да се променя не в посоката, която желая. Нещото, което винаги ме е ужасявало, е било общата съблекалня. Независимо дали в училище, на тренировка или другаде, за мен тя си остана невъзможно предизвикателство, което винаги избягвах, като се преобличах в тоалетните или просто не се преобличах изобщо. Така и не успях да обясня на тези, които ме гледаха с укор, че това не е прищявка и не е срамежливост, която се оправя с думите “тук всичко, което имаш ти, го имаме и ние”. Да, всичко, което имаха и другите момичета, го имах и аз, но чак сега осъзнах, че това е бил проблемът през цялото време.” (транс мъж, 22 години)

***

“За мен половата дисфория е като физическа болка – сигнал, че нещо в тялото ми не е наред, не работи както трябва и ако не му се обърне внимание, може да свърши зле. И също като физическата болка, когато започне да отшумява, дори на мен самия ми е трудно да си спомня как съм се чувствал в най-тежките моменти. Три години след началото на прехода ми, това, което най-често изпитвам е облекчение. Мога да погледна лицето си в огледалото. Не мълча, само защото не искам да чувам гласа си. Имам желание да се грижа за тялото си, докато преди го мразех – сбъркано е, дефектно е, да върви по дяволите. И въпреки че дисфорията ми е далеч от това да е изчезнала напълно, сега поне знам, че има към какво да гледам напред.” (транс мъж, 29 години)

***

“За мен, лично, половата дисфория бе самотно, скрито преживяване близо 30 години. Някак си, знаеш, не си (налудно) убедена, а знаеш, че нещо не е наред и че приписаната ти роля, не е тази която трябва и все пак мълчиш и пазиш тези наблюдения за себе си. Виждаш че хората, нямат очи и сърце за да те видят и да те приемат, в мнозинството си и болезнено преглъщаш този факт.

Аз знам. Аз не се “мисля”, “правя”, не си “вярвам” и не съм това което спрягат за “истинска жена”. Аз съм транс жена, “жена по своему си” (отвъд стереотипа, като много други сис и транс жени) ако щеш, но най-вече аз съм си АЗ – женска идентичност, личност и съзнание, в едно цяло и неизменно ядро…

Когато получих отговори и име за “състоянието” си, аз не побързах да го приема, изцяло и да се разкрия. Тогава не виждах възможности за промяна, не виждах други хора като мен. Просто стаих нещата в себе си и когато можех компенсирах. Бяха ми нужни около две деситилетия нещастие, болка и самота, за да узрея и да поема на най-трудното пътешествие, към самата мен… Самотно, горчиво, болезнено и накрая възнаграждаващо те с уникално знание и виждане за нещата пътешествие, в което открих и любов и предателство, и страх и кураж.” (транс жена, 36 години)

***